Когато дошло Лятото, Пролетта още не си била отишла. Лятото й донесло огромен букет лалета и рози и казало: “Обичам те, мила Пролет, повярвай ми, не си отивай, остани с мен!” Но Пролетта си отишла. Тя не обичала Лятото.
Лятото така се разстроило, че вдигнало температура. Станало му много горещо. След известно време дошла Есента, която обичала Лятото. “Не си отивай, остани с мен, аз те обичам, мило Лято!” – казала Есента и го обсипала от главата до петите с плодове и зеленчуци. Но нали Лятото обичало Пролетта, и поради това заминало. Есента заплакала и така дълго плакала, че измокрила горите и полята, улиците и площадите, къщите и пътищата. Тя тъгувала от утрин до мрак. Но Лятото така и не се върнало.
Скоро дошла бялата Зима със своя син Мразът, който обичал Есента и много искал да я види. Той казал: “ Не плачи, златна Есен! Аз те обичам, аз не мога да живея без теб, остани с мен!” Аз ще ти построя леден дворец, ще издигна мостове над могъщите реки, ще ти пея красиви песни. Но златната Есен обичала Лятото и не останала с Мразът. След това Мразът се разсърдил, завалял сняг, за една нощ всичко наоколо побеляло, задухал вятър, започнала виелица. “Не се разстройвай, сине, - казала майка му, - Нима не те обича красавицата Пролет?” “Аз се боя от нея.” – отвърнал Мразът.
Но в един прекрасен ден долетяла Пролетта. Тя донесла на зимата букет от сини минзухари. “Кажи, бабо Зимо, къде е твоят син Мразът?” – усмихвайки се, попитала тя. “Моят син се бои от теб, не го търси,” – казала Зимата, грабнала сина си и избягала от Пролетта. От този ден затъгувала Пролетта. Започнала да плаче. Плакала ден, два, но после погледнала наоколо, усмихнала се и си помислила: “Защо да плача - нали съм млада, красива и имам много работа? И всичко трябва да успея да направя, за да посрещна добре Лятото.” Казала това, престанала да плаче и в същата минута се захванала за работа: веднага снегът се разтопил, потикли ручиете, раззеленила се тревата, цъфнали дърветата, долетели и започнали да пеят птиците. (личен превод)
