Веднъж писателят Емилиян Станев срещнал Павел Матев на площад "Св. Неделя" в София. По онова време първият пишел романа "Иван Кондарев" и като видял Матев, казал: "Знаеш ли, Павле, какво Христакиев попита Кольо Рачика, когато се срещнаха в моя роман? Попита го: Още ли Ви мъчи красотата?"
Така се родило стихотворението на Павел Матев "Мен ме измъчва красотата".

Мен ме измъчва красотата
На Емилиян Станев

Мен ме измъчва красотата.
О, докога? О, докога?
Тя ту е малко птиче ято,
ту тиха есенна тъга,
ту розов цвят от млада вишна,
ту мътна пролетна река,
ту спомен от любов предишна,
ту пренебрегната ръка,
ту вятър, който лудо тича,
ту януарска белота,
ту златна чашка на лютиче,
ту плът, пленена от страстта,
ту гръд, която обич пръска,
ту слово, пълно с доброта,
ту смърт, с която се възкръсва...

Мъчи ме още, красота!

А когато Нарцис умрял, дошли ореадите, горски божества, и видели, че сладководното езеро се е превърнало в стомна пълна със солени сълзи.
- Защо плачеш? – попитали ореадите.
- Плача за Нарцис – отвърнало езерото.
- О, не се учудваме, че плачеш за Нарцис – продължили те – В края на краищата всички ние тичахме след него из гората, а единствено ти имаше възможността да съзерцаваш от близо красотата му.
- Нима Нарцис беше красив? – попитало езерото.
- Та кой друг би могъл да знае това по-добре от теб? – отговорили изненадани ореадите. – Нали от твоя бряг той всеки ден се навеждаше над водата.
Езерото помълчало известно време. Най-сетне проговорило:
- Плача за Нарцис, но не бях забелязало, че Нарцис е красив. Плача за Нарцис, защото всеки път, когато той лягаше на брега ми, можех да видя отразена в дъното на очите му моята собствена красота.